Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: eliza
Категория: Други
Прочетен: 91172
Постинги: 35
Коментари: 61
Гласове: 1192
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031
Постинг
27.11.2007 01:45 - зомбито в нас,сп. "New Scientist"
Автор: eliza Категория: Други   
Прочетен: 1297 Коментари: 1 Гласове:
0



Зомбито в нас   Точно сега след като си обърнал тази страница в списанието ти може би си мислиш, че ти собственоръчно си извършил това, по-точно съзнателното ти аз, представляващо сбор от твоите преживявания, мисли и мечти, личността, която възприема цвета и формата и самата същност на тази страница; личността която мисли, следователно съществува, личността, която ти знаеш, че живее в главата ти, точно зад очите ти. Но твоя милост не е обърнала страницата, нито пък се е пресегнала за чашата на масата преди малко. Зомбито го е направило. Зомбито, за което става дума, разбира се е само метафора. Но това е обширна метафора, все повече и повече използвана от психолози и невролози за обозначаване едно особено разделение в психическия ни живот, което от една страна е земно и съвсем практично, а от друга крайно странно. Разделението е между това, което съзнателното ти Аз вижда, мирише и чува при всекидневните си дейности и това, което мозъкът и тялото ти регистрират, че има "там някъде" и подготвят ресурси за справяне с него. Двете не са винаги тъждествени. Което е очебийно понякога. Докато успееш да забележиш паяк в банята би трябвало да ти е добре известно, че твоите несъзнателни мозък и тяло - с други думи Зомбито - отдавна са го идентифицирали и са инициализирали отдръпване. Или докато съзнателното ти Аз осъзнае, че ти се изчервяваш, подиграваш безочливо или хихикаш нахално докато си на коктейл, то е твърде късно за запазване на достойнството - Зомбито вътре в теб пуска юздите на палавите емоции без дори да се консултира с твоя милост. Въпреки това рефлексните реакции и високо-чувствителният пуск на емоции са само най-известните му таланти. И колкото по “надълбоко” проучват ума психолози и невроизследователи, толкова повече доказателства за финни и добре прикрити несъзнателни възприятия и способности изникват на повърхността, за които науката едва-едва е подозирала досега. Дори и сега несъзнателните невронни пътечки в мозъка ти преработват сензорна информация, за която твоя милост нищо не знае и едновременно с това инициализират недоловими действия иззад сцената, на която си ти. "Ние сме свикнали с допускането, касаещо същността ни, което гласи, че ум и съзнание са синоними и че ние усещаме всичко важно за нас." - започва Ф.М. - психолог в университета Waterloo в Онтарио, занимаващ се с несъзнателно възприятие. "А колкото повече се констатира влиянието на несъзнателното, толкова повече осъзнаваме, че това не е така."И ако се чудите от къде се е взел целият този ентусиазъм за несъзнателното, то не се притеснявайте. Когато изследователи като Ф.М. говорят относно несъзнателното те имат предвид перцептуални и информационно преработващи способности, а не нещо тъмно и дебнещо, каквото е Фройдисткото несъзнателно. И командните центрове на тези несъзнателни способности се намират на много места в мозъка, като се почне от еволюционно древните по-дълбоки нива, и се стигне до външната мозъчна кора: няма някоя определена невронна мрежа, на която да и бъде приписано първенство по този показател. Въпреки това, за сега повечето изследователи се концентрират върху съставянето на по-пълен профил на талантите на Зомбито. А и това не е малко предизвикателство. Истинският обхват на заложбите му е честонеразличим сред глъчта, царяща при нормално работещото съзнание и поради това психолозите се обръщат към хора с неврологични проблеми. Идеята се състои в това, че “ удар”, тумор или подобен инцидент могат - в някои редки случаи - да премахнат някаква малка част от нормалната съзнателна перцепция и по този начин да оставят оголени скритите способности на Зомбито всред развалините. Такива пациенти предоставят на изследователите възможността да проучат задълбочено дали Зомбито знае неща, които са неизвестни за личността.И често то знае. Някои пациенти например, които са загубили способността да разпознават лица и които въпреки това показват физиологични показатели, ясно интерпретирани като проява на емоции при показване снимки на възлюбените им са убедително доказателство, че Зомбито разпознава лица, при загуба от страна на личността на тази си способност. По подобен начин хора страдащи от амнезия не могат да си спомнят, че само преди час експериментаторът им е показал дъска с изписана някоя проста дума върху и, например “памук”. Въпреки това, когато са помолвани да допълнят думичката “па. . . “, същите пациенти без да се замислят ще произнесат “памук”. А репертоарът от умения на Зомбито продължава да расте. В последно време някои лаборатории провеждат подобни експерименти, целящи да се установи дали нормални мозъци са способни на несъзнателно усвояване на знания и същевременно на несъзнателно използване на усвоени вече знания. Тезата е спорна, но ако се докаже, то проучването на тази способност на Зомбито би довела до научно обяснение на интуицията. Но при отправяне на научен поглед към сферата на визуалното възприятие се вижда, че именно тук Зомбито като че ли навлиза в свои води - и в тези води следствията от идеята за раделения мозък съвсем директно се обръща против общоприетата теза. ....            Идеята за несъзнателното виждане винаги ще звучи някак си парадоксално и фантастично. Но един от начините за помиряване с нея е да осъзнаем колко изкусни са умовете и телата ни при правенето на неща зад гърба на нашата съзнателна личност. Така че, чети нататък, оставяйки се на Зомбито да обърне страницата...   Съзнание отвъд или излизане извън обхвата на зрението?   Нямало е свидетели на инцидента почти убил мъжа, известен на науката като Г.И. "Мисля, че съм бил един хлапак, втурващ се да пресича точно както 8 годишните правят," казва той със сандвич в едната си ръка, силно кафе в другата. "Не мога точно да си спомня." Няма и следа от емоция в гласа му, което поразява. Но това е лесно обяснимо. Първо инцидентът е станал много отдавна, преди 34 години акобъдем точни. И после, правичкото да си кажем, Г.И. - мислете за него като Грахам - не е толкова недоволен относно почти фаталния удар, който колата му е нанесла онзи минал ден. Той подозира, че без него до сега "да се е оженил някъде, с около десетина деца". Вместо това Грахам е свръх-издирван, като притежател на много специален мозък - мозък, действащ като магнит за психолози и играещ централна роля в разговорите, водени по неврологични конференции. Преди няколко седмици беше ред на екип от университета в Дурхам да изследва способностите на Грахам. Следващата седмица той е на път за Оксфорд, след това за Уелс, а след това, кой знае: Мюнхен, Амстердам, Сан Франциско, Прага? Всички те го искат в лабораториите си. Такава ангажираност, че всъщност напоследък Грахам прекарва не повече от половината работна седмица, работейки "истинската" си работа като медицинска сестра в психиатрия. Само за година той е взел участие в 29 отделни експеримента, всеки с времетраене около 3 дена. Предвидливи изследователи вече знаят да си запазват време за експерименти няколко месеца по-рано за да избегнат разочарование при отказ. За служенето си на науката на Грахам му се заплащат разноските, наред с това получава и компенсации за намалените доходи поради малкото работно време. Но не това е стимулът. Грахам прави всичко това най-вече, защото се сприятелява с много от изследователите, като в крайна сметка и той колкото тях се интересува да узнае какво прави мозъкът му специален. Той чете и пази на практика всяка статия, написана за него. А това прави много статии.Така че какво толкова му е специално на мозъка на Грахам? Според Грахам много приятели и роднини знаят, че той просто има "странно виждане". Но психолозите и невроучени го наричат сляпо зрение. Благодарение на онзи удар в главата Грахам е напълно сляп в дясната половина на зрителното си поле - по всички конвенционални параметри той не вижда нищо надясно от точката си на фокус с което и да е око. И въпреки това, когато е изпитван от изследователи той все пак може да използва това свое сляпо поле за изпълнение на задачи, които вие бихте си помислили, че изискват зрение. Хващане на обект, разграничаване между линии наклонени на различни ъгли една спрямо друга, локализиране на светлинни точки на екрана - каквото и да е - Грахам го може - при положение, че казва, че нищо не вижда. За него всичко се свежда до чувство на отгатване. Но е ясно, че дори Грахам да гадае, нервната му система "знае" това, което е там навън. С други думи Грахам може да вижда в сляпото си поле, но несъзнателно. Всъщност не е толкова просто. Ако ярка светлина просветне достатъчно рязко, Грахам наистина осъзнава нещо, обикновено "тъмна сянка". А когато обект или светлина се движат достатъчно бързо, Грахам изпитвастранно усещане, което той може да обясни само като чистото движение- движение изчистено от форма, цвят и дълбочина, макар че дори и това тълкувание не успява достатъчно добре да опише чувството. Въобще не е изненадващо, че като се почне от невроучени, въоръжени с мозъчни скенери и се стигне до философи и експерти в сферата на искуствения интелект, всички те се отнасят с голямо уважение към феномена сляпо зрение. Отчасти защото той оспорва общоприетата идея за това какво означава да “виждаш” и отчасти, защото той изглежда като че ли предлага на изследователите рядката възможност да проучват как и къде в мозъка се зараждат съзнателните възприятия. Представата на голяма част от нас за зрението е, че това е сетиво, което по определение включва и изисква съзнателност и то не какво да е, ами богато на детайли и субективно. Но изследователите на сляпото зрение не споделят това убеждение. През годините изследвания на хора като Грахам те са стигнали до извода, че не всички визуални способности водят или изискват осъзнаване. Точно обратното. И все повече и повече от тези способности се откриват в наши дни. Грахам не е единственият ухажван от учените субект, нито е бил първият. Всъщност някои от най-влиятелните ранни изследвания са правени върху маймуна, наречена “Хелън”, в чийто мозък липсвал сегмент, жизненоважен за нормално зрение, но която въпреки това можела да намира обекти и да се протяга за храната. Измежду хората обаче желанието на Грахам да съдейства при експерименти и анатомическата прецизност на раната в мозъка му го прави повече ценен от останалите. (макар че, както изследователите веднага изтъкват, не се правят списъци по значимост). Веднага след инцидента докторите се страхували, че той може да умре или да претърпи обширно мозъчно увреждане. Изненада за всички бил фактът, че пораженията от раната били ограничени само до област от неврони, намираща се в лявата половина на мозъчна тъкан, известна като V1, разположена в задната част на главата - същият сегмент, който липсвал и при Хелън. V1 е един от главните приемни центрове за сигнали от ретината. Той също така играе ключова роля при нормалното зрение - оттук и слепотата в дясната половина на зрителното поле на Грахам. На Грахам не му е било известно, че страда от такова нещо до края на 70-те години на 20 век, когато изследователи от Кралския университет в Лондон, водени от К.Р. не започнали да го изследват. И тогава както и сега много изследователи изпитват големи затруднения при признаването на факта, че има хора способни да реагират често със зашеметяваща точност на визуални стимули, които самите те отричат да могат да видят. А и учените не са съвсем сами в това си съмнение. "За период от около няколко години," си спомня Грахам, "си мислех, че по някъкав начин шмекерувам".Но уреди, проследяващи движението на погледа му са доказали, че той не наднича с нормалното си зрително поле. А и днес старателните експериментатори дори и не питат субектите какво могат и какво не могат да видят - това би било субективна оценка, неизчистена откъм предубеждения. Наместо това изследователите отчитат възприятието директно чрез измерване промяната на зениците на субектите, които имат свойството съвсем малко да се свиват в отговор на визуален стимул. Но дори и сега, когато достоверността на сляпото зрение е неопровержима, изследователите не могат да се обединят около единна интерпретация на феномена. Какво в края на краищата сляпото зрение ни подсказва относно природата на визуалното възприятие и съзнание? Някои от изследователите са предложили тезата, че този феномен е малко повече от отслабена версия на нормалното зрение, нещо подобно на периферното зрение. Според тази гледна точка това, което са загубили субектите е не толкова способността да съзнават визуалното възприятие, колкото способността да процедират основната зрителна информация. Сигналите от ретината си следват обичайните мозъчни пътечки, те просто рядко придобиват нужната за нормално възприятие сила. Но Л.В., психолог от Оксфорд, човекът може би най-много отговорен за разработването на научния профил на сляпото зрение през последните 25 години, отхвърля тази теза. "Сляпото зрение не е просто да имаш отслабено зрение", настоява той. Всичко на всичко в едното си визуално поле Грахам осъзнава, в другото не и въпреки това и в двете той постига поразяващи изпълнения. За някои задачи, като например разкриване на шарка от тъмни и светли ивици той понякога се справя дори по-добре, използвайки сляпото си поле, отколкото нормалното. А също и А.Ц и П.А, също от Оксфорд, показват чрез анализ, навлизащ дълбоко в детайли на способностите на сляпото поле на Грахам, че е невъзможно да симулират неговото умение за разпознаване на сигнали посредатвом модел, базиран на идеята за деградирало нормално зрение. Разграничаването между двете тези може да ви изглежда като форма на педантизъм, но всъщност не е съвсем така. Ако сляпото виждане на Грахам е само отслабена нормална визия, то няма нужда да се спори по въпроса дали това, което му липсва е съзнателното възприятие - на него просто ще му липсва зрителна способност. Точка по въпроса. И ако на него наред с други подобни субекти просто му липсва зрителна способност, то за изследователите няма да е толкова жизненоважно да разграничават съзнателното възприятие от основната визуална перцепция при закърпването на теорията си за зрението - и вместо това по-разумно за тях ще бъде да ги приравнят едно към друго и заявят, че и съзнанието и основната перцепция се дължат на един и същ мозъчен механизъм(каквото заключение биха предпочели шепа философи, обвързали се да сведат обосновката едно ниво по-долу с цел по-лесно разбиране). Вместо това В. твърди, че на субектите със сляпо зрение въобще не им липсва зрителна способност за разпознаване на неща като енергийни вълни, а по-скоро им липсва осъзнаването на това разпознаване -червеното на червения цвят и т. н. Ако В. е прав, всеки който си мисли, че е достатъчно да се симулират чрез компютър основните визуални способности за да се създаде впоследствие съзнаваща машина е леко оптимистичен. Вместо това нещо друго се изисква. И никой не знае каква е тази втора съставка, но В. и други като него вярват, че сканирането на мозъка на Грахам ще предостави поне някакви насоки. Идеята е проста. Слагаш някого като Грахам в fMRI (функционално магнитно-резонансно невро-изобразяване), скенер, който е предназначен да проучва не точно структурата, колкото самия режим на работа на мозъка - и накарай въпросния субект да осъществи някаква задача в своето сляпо поле. По-точно нека да извърши тази задача в две версии, първо в режим на работа на несъзнателно виждане и след това в режим на съзнателно виждане. Сравни разликите и, бинго, резултатът ще ти покаже дали - и как - мозъчната активност се различава в двата режима на възприятие. Разбира се има някои допълните подробности, но експерименти подобно на описания се извършват вече в няколко лаборатории и досега резултатите изглеждат изцяло на страната на идеята, че съзнателната перцепция не е просто по-интензивна версия на несъзнателното. При Грахам например "съзнателното виждане" изглежда, че показва различен сюжет на мозъчна активност при сравнение с "несъзнателното виждане". Когато Грахам усеща нещо в сляпото си поле се наблюдава повече активност в предната част на мозъчната кора и по-малка в по-долните части. Има налична активност надолу в средния мозък - горния коликулус. И това второ откритие затвърждава отговора на един друг въпрос, отнасящ се до това по какви невронни пътечки сляпото зрение се осъществява. Ако очите на Грахам не могат да провеждат визуалните си сигнали до областта V1, явяваща се главен рецепторен пункт за дясно ориентираната визия, то как тогава цялата визуална информация, командваща неговото сляпо-зрящо отгатване стига до мозъчната кора? Отговорът е, че сляпото зрение използва други, вторични невронни пътечки, които могат да игнорират V1. И една от тях минава през горния коликулус. И подобно на други експерти В. вярва, че тези вторични невронни пътечки функционират до някаква степен във всички нас, въпреки че боеготовността им изглежда по-голяма и развита при хора с някаква форма на слепота, произтичаща от мозъчната кора. С други думи, дори и да не го осъзнаваме всички ние имаме способностите, заложени в сляпото виждане. В. изтъква: "Би било разхищение на ресурси за мозъка да отделявреме за осъзнаване на определени събития, които всъщност не изискват това осъзнаване", "Има много случки в живота ни, при които се извършва визуална дискриминация без въобще да я осъзнаваме. Това е, когато я караме на автопилот."  Някои аспекти на сляпото виждане предполагат първоначалната му функция на отбранителен механизъм или ранно-предупредителна система. Внезапни проблясвания или бързо движещи се обекти предизвикват странни усещания в сляпото поле на Грахам, а и в режим на несъзнателно виждане той реагира по-добре на червения цвят, цвят често свързван с наличие на опастност. Въпреки това идеята, че сляпото виждане не е нищо друго освен примитивна форма на визуална перцепция или е еволюционна крачка назад, започва да изглежда все по-подозрителна. В медицинския център по познавателни и мозъчни науки в Кембридж, А.М. открил, че субектите със сляпо виждане не само възприемат аспекти на форма, извивка и образ доста по-добре отколкото се е смятало преди - те дори могат да регистрират цели думи. В един изкусен екперимент включващ Грахам наред с друг подобен субект, М. прожектира бързо думи с различни значения в нормалното поле (като да кажем "банка") точно след като е показал друга дума, свързана с някое от значенията на първата в сляпото поле (като "пари" или "зала в университет"). Въпреки че субектите не докладвали каквото и да е усещане, свързано с вторите думи, то това, което им е било показано в сляпото им поле предопределило интерпретацията на думата, видяна и осмислена от тях съзнателно (тоест първата). Коментарът на В. е, че за първи път имаме директно наблюдение, което свързва сляпото зрение с по-висша познавателна способност. "Това е поемане на нов курс следствия." М. обаче е сигурен, че изследователите ще трябва да развият още по-пълно профила на сляпото зрение, състоящ се от нещата, които тези субекти могат - или не могат - да възприемат, преди да се заемат с разрешаването на въпроса на въпросите: как несъзнателното сетивно възприятие в сляпото поле се отнася и засяга съзнателното в нормалното визуално поле. И макар че известният досега репертоар, включваш видове визуална дискриминация, на която субектите са способни изглежда изцяло несъзнателно, продължава непрекъснато да се разширява, то могат все пак да съществуват някои визуални способности - като например избирателно фокусиране на вниманието върху един измежду няколко обекта - които не могат да минат без осъзнаване, защото те са част от самия механизъм, създаващ сетивна съзнателност. Други ограничения на сляпото зрение са вече изяснени. М. отбелязва, че то не може да бъде използвано за идентифициране на обекти, подлежащи на целенасочено въздействие. Колкото и жаден Грахам да е, той не може да използва сляпото си зрение за да пие от чаша вода, докато някой не мукаже, че е налична такава. Нито пък може да мисли за или да създава въображаеми образи на това, което възприема в сляпото си поле. "Не мога да повторя усещането за случка чрез въображението ми", казва Грахам,   "толкова малко знам за него. Не е като да отида в къщи и да си мисля по какъв начин съм го усетил и на какво ми е изглеждало". Дори при това положение уменията на Грахам в областта на сляпата му визия изглежда се развиват от известно време насам. В последните няколко години нивата на яркост или скорост, необходими на Грахам за да може да осъзнае дадено нещо рязко са спаднали, може би заради всичките тези експерименти, които прави. Грахам се шегува, че някой ден ще използва сляпото си поле за да прочете роман, но добавя, че все пак това е малко вероятно. Всъщност това, което би искал сега е пряк отговор на прекия въпрос. "Ако мога толкова добре да разграничавам измежду енергийни вълни, посоки, форми и движения в сляпото ми поле", питатой, "то защо не мога да виждам в него? Вече 20 години правя тези експерименти, но никой не може да ми отговори." А може би някой ден все някой ще може. Но първо ще трябва да бъде отговорено на друг въпрос. Каква е природата на съзнанието?   Кой решава?   Зомбито може би прави много повече от това просто да насочва двигателната система на тялото. Един провокативен експеримент, извършен през 80-те години от Б.Л от университета Калифорния в Сан Франциско предлага доказателства за главната роля на Зомбито при вземане на решения от страна на мозъка. Б.Л. помолил доброволци да извършват движения с ръка в момента, когато почувстват, че им се иска да направят това, а през това време той измервал електрическата активност на мозъците им. Той открил, че мозъчни импулси свързани с движението се появявали около 350 милисекунди преди регистриране от страна на субектите на някакво съзнателно усещане относно желанието им да извършат движението. Тоест, “доброволното” и “съзнателно” движение не е започнало съзнателно. Съзнанието обаче не е безсилно. Експериментаторът открил, че то все пак може да наложи “вето” на предложеното движение по време на интервал от около 150 до 200 милисекунди, явяващ се между съзнателното усещане за движението и неговото изпълнение. Това според Ж.Р., невролог и психолог от същия университет преполага, че съзнанието ни има не толкова свободна воля, колкото свободна “неволя”.   Виртуално реално   Хващане на предмети не е единствената област на умение, в която Зомбито е доказало, че е по-трудно да бъде заблудено от твоя милост. СпоредД.П., психолог от университета на Вирджиния, тенденцията при хората е изключително да надценяват стръмността на планински склон. Д.П. открил, че повечето хора, застанали в подножието на хълм с наклон от около 5 градуса ще предположат, че е поне 20 градуса. Но когато са били помолени да наклонят ръката си, така че да съвпадне със стръмността на склона, те се справяли много точно, дори и без да поглеждат към ръката си. Още веднъж Зомбито се оказва знаещо за нещата, за които личността ти не знае .     Трудно изкачване   Но ето и нагледен пример за лудостта на твоя милост. Доброволците участващи в експеримента на Д.П. преценявали хълма като още по-стръмен, ако носели на гърба си 30 кг. раница или току-що са финиширали едночасов изтощителен маратон. Подобно на това било положението и при възрастните хора и хроничните телевизионни зрители - те оценили склона като по-стръмен в сравнение с оценката на по-младите и тренирани хора. С други думи съзнателната ти надценка на наклона се явява като предварително премерване на силите, които личността ти би положила за да стигнеш до върха - съзнателното възприятие е практична фикция, която изкривява точната интерпретация на реалността в наш интерес. "Ти виждаш не само хълма, а и наред с него твоя физиологичен потенциал," казва Д.П. "Колкото по-стегнат физически си, толкова по-плитка ти изглежда местността, в която живееш."   Без форма   Съзнателното възприятие на формите е също с тенденция към изкривяване. Проучвания на Дж.Л. от университета на Калифорния в Санта Барбара показват, че когато хората гледат дадено триизмерно изображение теобикновено подценяват дълбочината му, отнесена към ширината му. Един лесно изпълним пример, който той дава се състои във факта, че носът изглежда много по-изпъкнал и явен при гледане в профил, отколкото е при поглед в анфас. Същото важи и за измерване на разстояния и измерения, отдалечаващи се от теб в сравнение със случая, когато движението се осъществява надлъжно на хоризонталната линия в зрителното поле. Двете маси на картинката са с еднакъв размер, но ти няма да си помислиш че е така само докато ги гледаш. "Това са много поразяващи резултати. Очевидно е, че ние не възприемаме формата на триизмерните обекти правилно", казва Дж.Л. Въпреки това, когато Дж.Л. и негови колеги помолват доброволци да извървят със затворени очи някакво разстояние, след това да се обърнат и да извървят същото разстояние с все така затворени очи до някое второ място, те покривали и двете разстояния с еднаква точност, откъм разстояние. Не се наблюдава тенденция към извървяване на по-късо разстояние в дълбочина отколкото надлъжно на хоризонта, изтъква Дж.Л. 
Това обаче, продължава Дж.Л. не доказва, че по-точни, несъзнателни усещания направляват акта на ходене, докато съзнателните възприятия се оказват погрешни. Обяснението е по-вероятно да бъде, че ние възприемаме местонахождения по-точно, отколкото възприемаме измерения и използваме първото за да направляваме къде ходим. "Очевидно е, че когато погледнеш дадено нещо, затвориш си очите и тръгнеш към него, то действието ти е базирано на това, което първоначално си възприел. И аз мисля, че това е съзнателно възприятие", заключава той.     Редактирана версия    Други доказателства предполагат, че двигателната ни система - която в повечето случаи трябва да оперира бързо - може да няма друг избор освен да се справи с тази си задача без богатсвото откъм детайли и гъвкавостта на съзнателната мисъл. Например И.Р., невроизследовател във френския национален институт в Лион, помолил доброволци да посочат колкото се може по-бързо към светлинна точка веднага след като се появи на екран, но в никакъв случай да не проследяват последвалото й движение по екрана. Раздвижването на точката веднага след появяването й било достатъчно бързо, за да не могат доброволците да спрат пръста си, впуснал се в преследването й. "Чувахме как псуват след всеки опит, защото те виждали как ръката им сама отивала там, където не трябва", казва И.Р. и прави извода, че съзнателното усилие за спиране на пръста влиза в действие твърде късно за да се наложи над посочването, инициализирано от двигателната система. В класически експеримент от седемдесетте години Б.Л. от университета на Калифорния предоставил директни доказателства, че съзнателното възприятие е бавно. Б.Л. открил, че електрод трябва да стимулира сензорната част на мозъчната кора поне около половин секунда преди пациентът да докладва някакво съзнателно усещане, което значи, че на съзнателните преживявания им трябва поне толкова време за да се формират. Б.Л. смята, че закъснението позволява на съзнанието да редактира и интерпретира суровата информация. Различните усещания, породени от дадена случка например, достигат с миниатюрни закъснения едно спрямо друго до мозъка, тъй като усещанията при допир трябва да изминат целия път от върха на пръста до мозъка, докато визуалните и звукови сигнали имат по-кратки пътища. Допълнителното време за съзнателно възприятие би позволило на мозъка да събере отделните видове усещания, да ги свърже в едно цяло и по този начин да се получи единна перцепция. "Но през този интервал от около половин секунда всякакви несъзнателни работи могат да се осъществят", казва Б.Л. "Виждаш как колата ти е на път да удари някого и блъскаш крака си върху спирачкатаза време от около 100-150 милисекунди, доста преди да можеш да осъзнаеш какво и как е станало." Този баланс между нуждата за бърза реакция от една страна и необходимостта от усложнено възприятие и на негова база вземане на решения от друга е много важна и в роботиката, казва Г., психолог от университета Западно Онтарио в Лондон. Намиращи се на едната крайност са роботите с програмирано поведение спрямо определени обекти, които могат да постигнат завидна бързина при изпълняване на втълпените им задачи, но се парализират при всяка непозната им новост. На другата крайност са същите тези роботи, но оперирани дистанционно от хора, при което се постига гъвкавост откъм справяне с нови задачи, но пък това е за сметка на бързината на работа. Много дизайнери се стремят да съчетаят двете крайности: човек оперира от разстояние само относно вземане на стратегически решения, а през останалото време предава контрола на робота за изпълняване на индивидуалните и стереотипни задачи. И според Г., именно това е решението, което еволюцията е избрала да следва чрез двете налични визуални системи в мозъка. Твоя милост, съзнанието ти, превключва и оперира със своето богато откъм детайли възприятие и по този начин се опитва да извлече смисъл от цялостната картина на нещата. То идентифицира обекти - това списание например - и избира какво да бъде следващото действие.   Имах проблясък. . .   Повечето психолози запазват предпазливото си отношение към думата “интуиация” съвсем не само заради факта, че толкова много хора я използват без да я дефинират. Но в наши дни дори скептиците предвкусват основополагащата идея, че мозъкът ни притежава два ясно различими режима на мислене; единият е този на вербалното, логическо и съзнателно, другият невербален и несъзнателен. И въпреки че идеята може би звучи нещо подобно на изтърканата теза от седемдесетте за разделението между лявата и дясна половина на мозъка, то тя всъщност е съвсем друга. Има нещо съвсем различно при изследванията, провеждани в тази насока през деветдесетте. За първи път психолозите могат да следват няколко пътища на изследвания, като всички те се опитват да обосноват интуицията - или невербалното несъзнателно мислене, ако предпочиташ - чрез интерпретации, базирани на възприятийните способности наред с познавателните и спомнящи системи на мозъка. Тази гледна точка представя интуицията нито като нещо смътно и свързано със женствеността и изцяло свързано с дясната половина на мозъка, нито като измислено средство за оправдаване след дадено събитие на импулсивното му отгатване. Вместо това, ново виждане по въпроса се корени в механизмите, позволяващи на мозъка да изсмуква и медитира над събраната информация, търсейки фини и недоловими матрици и връзки и то зад гърба ти - без помощта на думите и в много случаи без ти дори да подозираш какво става. Резултатът е блок от знания, които дори не подозираш, че си придобивал някога и които не можеш да изразиш с думи - практичен, базиран на преживявания блок познания, които могат да те водят през всекидневния ти живот. Всичко това се изпарява яко дим в лицето на традиционната психология, която твърди "ако не можеш да го изразиш с думи, то ти не го знаеш и не можеш да мислиш за него". Но според Ш., изследовател в университета на Питсбърг, това невербално състояние е жизненоважно - всъщност неговият най-добър съвет за решаване на проблеми е “не си блъскай много-много главата и избягвай употребата на думи”. Ш. базира тази препоръка върху изследване, което показва, че мозъкът преработва и управлява двата типа информация - вербална и невербална по два различни начина и не винаги с готовност и желание ги смесва. И  ако искаш да извлечеш най-доброто от твоя интуитивен ум, не се насилвай да облечеш в думи частици познание, които са по същество невербални - как изглежда едно лице например, или някой цвят. Това според Ш. само ще наруши потока от интуитивни, невербални мисли. Обмислете например начина, по който доказателството е извличано от свидетели на дадено престъпление. Преди няколко години Ш. заедно с жена си Т.Е. показали запис на банков обир на група от хора, някои от които впоследствие са помолени да опишат лицето на крадеца колкото се може по-подробно, докато другата част от гледалите записа са помолени през това време да изреждат имената на американските щати, тоест тази заръка е колкото да се занимават с нещо. При теста по разпознаване на крадеца измежду седем подобни на него снимки, който преминали и двете групички, след това се установило, че резултатите на тези заети с описването на лицето на крадеца били с 26 % по-слаби от показанията на хората, изреждащи през същото това време имената на щатие от Алабама до Уисконсин. "Вербализацията има много специфичен ефект, обобщава Ш., тя вреди на оценката, базирана на интуицията".   Прозрение от дълбините   Ш. вярва, че съществува директна взаимовръзка между способността за разпознаване на визуален мотив и това да покажеш добри показатели по интуитивно мислене. Хора с умения да идентифицират обекти във фотографии с размазан фокус в същото време излиза, че са добри при решаването на интуитивни проблеми, както ги нарича Ш. - задачи, които по същество са перцептуални, невербални и комплексни. Един примерен експеримент включва десет монети, подредени в триъгълник. Чрез преместване на само три от тях трябва да се премести посоката на сочене на триъгълника. Ако попиташ някого, трудещ се над задачата, какво в дадения момент става в главата му, предполагаемият отговор ще бъде “нищо” или “трудно е да се обясни”, или дори да отговори нещо съвсем несъответстващо на въпроса. Тук отново посланието е, че думите и рационалното мислене могат да препречат пътя на решението напроблема. Как точно се осъществява това е мистерия, но Ш. смята, че определени мозъчни механизми вероятно са замесени. Решаването на проблема с монетите например може би стимулира образуването на горещи точки от електрическа активност в областите на мозъчната кора, отговорни за визията и геометричните познания. И те биха започнали като малки, фокусирани на определени места точки на електрическа активност, но впоследствие да се разнесат и разпрострат върху другите области, обхващащи все повече и повече възможности за решения. Вербалното рационализиране може би пречи на тази "разпростираща се всеобща активация", предполага Ш., понеже рационалната мисъл ангажира предната част от мозъчната кора, тоест именно тази част на мозъка, способна да преустанови електрическа активност, действаща в други области. Една от главните разлики между директното визуално възприятие и решаването на проблеми, разбира се е, че докато първото става мигновено, то второто изисква време. И както е писал през 1969 година английският математик и философ Джордж Браун, достигането и до най-простата истина може да ти коства години съзерцателни размисли: "Никаква активност. Никакво рационализиране. Никакви изчисления. Никаква дейност от какъвто и да е вид." А за да го кажем малко по-разбираемо, кой не е съветвал приятел да “преспи над проблема”?             В тексаския университет А&М, С.С. и колеги се опитват да установят дали наистина мозъкът може да действа тайно зад кулисите, предъвквайки проблемите. В някои от експериментите на субектите е бил даден пъзел, който е невъзможно да бъде разрешен само посредством рационални разсъждения, а изисква в допълнение и творчески тласък. Например въпрос: - каква фраза се внушава чрез блъсканицата   "МенСамоТеб"? Отговорът е: "Само между теб и мен". С.С. се обосновава, че според него най-добрият начин да се тества силата на “задкулисното” мислене е, да се зададе на субектите такава постановка от думи, проследяването на която да не води до никъде и едновременно с това в нея да присъстват фалшиви указания. За да избягат от така създаденото заблуждение мозъците им ще трябва да преминат на по-малко фокусиран и “разлят” режим на работа - а това ще изисква време. Много отсубектите тъпо се провалили на първия си опит, а след това още веднъж не успели при повтаряне на теста незабавно след първия неуспех. Но след около 15 минутна пауза, те успели да решат около 1/3 от пъзела и колкото по-дълга била паузата, толкова по-добри ставали резултатите им. Това напълно се вписва в тезата, според която интуитивните прозрения са резултат от разпростираща се мрежа от електрическа активност. С увеличаване на наличното време все повече и повече асоциации се взимат под внимание, позволявайки по този начин на лъжовните да се разтворят сред останалите, докато на тяхно място идват нови възможни решения. Но дали е по-добре да продължиш да дълбаеш в проблема през цялото това време или да преспиш над него и да позволиш на решението да “ферментира” В експеримента на С.С. субектите, които продължили да работят над проблема в паузата се справили нито по-добре, нито по-зле от тези, които през това време концентрирали поглед над нарисуван с химикалка лабиринт върху листа си. Но С.С. смята, че има проблеми, за които е по-добре да не се задълбочаваш в размисъл - задачи с отворен край, като например как да се изследва Марс, "които имат склонност да изхитряват този, който се е заел с решаването им, затлачвайки го в прилагане на грешен подход". Относно това С.С. продължава: "човек трябва да забрави подвеждащия подход или поне да смекчи фиксиращия му ефект, като го игнорира толкова, колкото може". Очевидно релаксиран и нефокусиран мозък въобще не е лоша препоръка относно страничното мислене. Поне това е, което измерванията с ЕЕГ (електроенцефалограма) доказват. Когато К.М. от университета в Ороно помолил група субекти да отговорят на въпроси по възможно най-необичаен начин (като например за какво може да се използва стар вестник), мозъците на доказаните творчески типове измежду групата показали занижена активност в мозъчната кора в сравнение с по-глупавите представители при изпълнението на едни и същи условия. В края на краищата обаче всички тези експерименти и наблюдения не достигат за установяването на двата ключови момента при проблема за интуицията. Нито един от двамата посочени изследователи няма солидни доказателства за това, че интуитивното мислене, наблюдавано при субектите включва изцяло несъзнателни умствени процеси като противопоставени на нещо по-съзнателно: все пак всички субекти осъзнават проблема, над който работят.   Препълнени умове   Може ли едно тяло да приюти повече от една индивидуалност ? Robert Adler разкрива, как мозъкът е бил уловен да преминава от една   личност в друга. Първоначално нещастната 33-годишна -нека да я наречем Марни -не изпъквала измежду стотиците пациенти, с които психиатърът Don Condie се виждал всеки месец в Масачузедската Окръжна Болница в Бостън. Всъщност той лекувал Марни от депресия вече две и половина години, без дори да подозира тайната и. Тогава майка и умряла и Марни започнала да разкрива истинските си същности. След смъртта на майка си Марни се затворила в себе си и се чувствала отчаяна. Тя криела лекарствата си, загатнала самоубийство и лежала за кратко време в болница. Но когато Condie и отишъл на свиждане, на мястото на депресираната си пациентка, която очаквал да види, се натъкнал на весела, енергична и оптимистична жена -нищо подобно на обичайната Марни. Тя дори му се представила, като че ли не са се срещали преди, не като Марни, а като Мими. Мими му казала, че е способна да заблуди всеки, имитирайки Марни толкова добре, че никой не би забелязал превключването -всъщност дори Марни не знаела за съществуването и. Мими постепенно започнала да разбулва ужасяващото минало на Марни, включващо дългогодишни побои, сексуални злоупотреби и психически мъчения, дължащи се на нейната майка, която била алкохоличка и криминално жестока жена. Мими обяснила, че нейната работа се състояла в това да се справя с проблемите, които били прекалено болезнени за Марни, като например експлозията от чувства, отприщени от смъртта на майка и. Докато слушал всичко това Соdie разбрал, че Марни страдала от нещо много по-мистериозно и трудно за лечение, отколкото била депресията - множествено-личностно разстройство (Multiple Personality Disorder) или МРD. След дългогодишна терапия с Марни, Мими и още няколкото личности, които впоследствие изникнали, Сondie влязъл в екип с Guochuan Tsai - невробиолог и експерт по невроизобразяване (brain imaging) в болницата McLean в Белмонт, Масачузедс. Те осъзнали, че с помощта на Марни могат да извършат нещо, което никой до този момент не е успял - да надникнат в човешкия мозък в момента на отхвърляне на едната личност и преминаване към другата. Техните открития спомагат за съединяване отделните факти в едно цяло, базирано на мозъка разбиране на тази мистериозна, личностно-фрагментираща болест. Физическата основа на МРD и дори реалността на това състояние в никакъв случай не е безусловно доказана. Много психиатри, особено в Англия си мислят, че МРD е безмислица (New Scientist, 17 Юни 1995, страница 14). Те са наблюдавали МРD да се трансформира през последните 10 години от състояние толкова рядко срещано, че повечето терапевти не са успели да видят дори и един такъв случай, досъстояние, достигнало епидемични размери особено в Северна Америка. Те се подиграват на всеки доклад за пациенти, развили стотици или: дори хиляди личностти. Tom Fahy, психиатър в лондонската болница Maudsley, e един от критикуващите и е на мнение, че повечето МРD случаи са създание на заблудени терапевти Той подозира, че с помощта на хипноза, лекарства и групов натиск агресивни терапевти убеждават податливи пациенти да вярват и действат като множествени личности. Други kритики изтъкват, че МРD е нарочно измислено от пациенти, търсещи внимание или от престъпници, опитващи се да се изплъзнат от отговорност за своите действия. Но след години дебати Fahy иска да се придвижи напред. "Глупаво е да се спори дали МРD съществува или не, казва той. Не можеш да отречеш, че МРD пациенти съществуват. Въпросът е, как въпросният пациент е навлязъл в това странно психическо състояние?". Докатo Fahy търси предимно причини, обусловени от културата, Condie и Tsai са избрали да отправят въпроса чрез изучаване на мозъка на Марни в действие. Терапевти, вярващи в МРD, са развили донякъде състоятелно психологическо обяснение, което гласи, че това е бягство на ума от непоносима злоупотреба в детска възраст, обикновено преди пет годишна възраст -обяснение добило популярност след филма "Sybil". "То е хронична травма, възникваща когато ти знаеш, че ще бъдеш наранен още и още, отново и отново от същия човек и няма никакво спасение. Единственото спасение е в собствения ти ум" - казва Сondie. Но ако то е форма на бягство, тогаво със сигурност това е като да избягаш, попадайки в кошмар. Представете си състезание за контрол над ум и тяло, да не споменаваме за вашия дом или банкова сметка, с ужасено дете, с непознати, всеки със своите си сексуални предпочитания и колекция от недружелюбни и суицидални мисли. Вие никога не сте ги срещали и не знаете какво ще ви погодят, макар че някои от тях знаят всичко за вас. И вие намирате дрехите им във вашия гардероб, обвиняват ви за тяхното лошо държание и пак вие трябва да оправяте неразбориите, оставащи след тях. И дори когато успявате да си възвърнете контрола, те продължават да не ви дават мира, спорещи, викащи или плачейки в главата ви. Нищо чудно, че Марни като повечето хора с МРD е крила своята ужасяваща реалност с години. Но как една личност фрагментира в много други посредством това бягство?Някои теоретици предполагат, че смазващият стрес, породен от един такъв хаотично разпокъсан живот предизвиква разпад на крехките взаимовръзки, подържащи развиващата се детска памет, така че детето не може да обвърже всички свои преживявания в едно последователно цяло. Вместо това островчета памет и поведенчески черти се развиват отделно една от друга. Накрая те евоюлират до самостоятелни личностти, състезаващи се за контрол над тялото и ума. Например като дете Марни се научила да заблуждава майка си, показвайки и направени синини и натъртвания и убеждавайки я, че тя собственоръчно си ги е направила. В резултат на това, самостоятелна мъжка личност се сформирала, отговаряща за нанасянето на побоите. Получава се нещо близко до "Инвазията на отвличащите тялото". Може би това е една от причините МРD да бъде толкова спорна диагноза. Плюс нежеланието да се признае за едно толкова зловещо третиране на дете.   Свиване поради травма   Продължаващите спорове около тази диагноза прави още по-вълнуващ факта, че Соndie и Tsai най-накрая са успяли да надникнат в мозъка на пациент с МРD. Встъпителните им проучвания потвърждават често наблюдаваното при пациенти, преживели продължителна травма, потресаващо свиване на hippocampus-a. Всички други зони на мозъка на Марни били приемливи в рамките на стандартните размери, докато hippocampus-ът и бил по-малко от наполовина от нормално наблюдавания размер-толкова свит, все едно че страда от болесттта на Алцхаймер. Изследователи на мозъка знаят от години, че hippocampus-ът, представляващ чифт спирални образувания с големина на пръст, сгушени между двете мозъчни полукълба, е от първостепенна роля относно паметта. Той е най-активен когато човек съзнателно си припомня някаква информация, научена преди това-например списък от думи и най-вече припомняне на лично изживяване-това, което сте чули, видели и усетили. В допълнение на това пациенти с екстремално увреждане на hippocampus-a не могат нито да си спомнят, нито тепърва да запомнят каквото и да е.  John Aggleton, невроучен в университета на Уелс в Кардиф казва: "Ако той е увреден и в двете си полукълба, то вие изобщо няма да можете да научите нищо ново. Няма да можете да си спомните разговор, който току що сте водили, нито местата, които сте посетили или какво сте вършили там. Въпреки това другите ви познавателни способности ще са запазени непокътнати. За някои свитият hipocampus на Марни въобще не е изненада. През 1995 изследователи от университетите Йел и този на Калифорния, Сан Диего, съобщават, че при пациенти, страдащи от пост-травматични стресови състояния(РТSD), както и възрастни индивиди с РТSD, вследствие на злоупотреби в детска възраст също се наблюдава по-малък hippocampus, наред с дефицити, свързани с мисленето и паметта. Стресът и депресията са взаимосвързани.И наистина едно изследване на жени, изживели депресивни състояния в миналото си също разкрива увреждане до някаква степен на hippocampus-a, както и проблеми с паметта.  Robert Sapolsky от университета Станфорд след години прекарани в проучване на изследвания, свързани със споменатата взаимовръзка между стресa и нивото на западане на hippocampus-a предполага, че екстремални нива на глюкокортикоидите, представляващи стероидни хормони, секретирани в тялото при наличие на стрес, са токсични за хипокампуса. Такива нива могат да разстроят правилното фунциониране на клетките, да предизвикат структурни промени и да се стигне и до смърт на клетките. Подобно на него, но в обратна посока, Ваггу Jacobs и Casimir Fornal от университета Принстон показали, че Ргоzac, хапче използвано за лекуване на депресия, стимулира раждането на нови неврони в хипокампуса.(New Scientist). "Знаем, че хормоните на стреса могат да бъдат невротоксични, казва Соdie, но не знаем дали причината за промяната на размера се дължи на невротоксичността или на комбинация от фактори”. Голям брой изследвания показват, че контролираното от хипокампуса разпределение на паметта е също така неразривно свързано с емоциите, които най-вероятно се модулират от съседно разположената amygdala. Hippocampus-ът реагира силно както на стрес хормони, така и на лекарства от рода на валиум, наред със собствени за тялото анти-възбудителни агенти. Наскорошни експерименти с мишки показват,  че емоционална възбуда, породена например от слаб електрошок включва в активно състояние протеин наречен CREB в hippocampus-a. Високите нива на активния СRЕВ спомагат за съхраняването на дълготрайната памет, докато ниските нива предизвикват амнезия. Неврологът Joseph LeDoux от университета Ню Йорк добавя, че даден човек с непокътната аmygdа1а, но повреден hippocampus е в състояние да съхрани емоционални спомени, като например да има страх от дадено място, без да може съзнателно да си спомни какво го кара да се страхува от тoва.  "Получаваш силен емоционален спомен и същевременно слаб спомен за конкретното преживяване".- казва той. Ако сложим всичко това накуп - свит по размер и повреден hippocampus и вариращи в широки граници нива на стрес-хормони и невротрансмитери - то изкривяването на паметта изглежда неизбежно. И както директорът на центърa по познавателни способности V.R. изтъква в идеята си за мнемоническото собствено аз, именно паметта обуславя кои сме ние. Съхрани си спомени по малко по-необичаен начин и след това вече няма да можеш да ги намериш. Превключи на такъв отделен блок спомени и ти вече си друг човек. Проучващият неврология на човешката памет J.G. също я свързва с формирането на индивидуалността. "Нippocampus-ът събира информация отмного различни места на мозъка в едно цяло, което наричаме преживяване - казва той. Без достъп до тези спомени индивидуалността ти не може да се развива и обогатява". И отсъствието на свързани помежду си спомени, касаещи лични преживявания, тоест типа на амнезия, предизвиквана от повреден hippocampus е визитната картичка на МРD. Това, което силно интересува Tsai и Соndiе е какво точно стои зад тази раздяла на паметта и превключването мeжду една дисоциирана индивидуалност на друга. За отправянето на този въпрос те използвали невроизобразяващия функционален магнитен резонанс(fMRI). Няколко години след смъртта на майката на Марни те изършили този техен експеримент. По това време Марни вече е била добре улегнала и постоянна в професионалната си кариера, а и се справяла по-добре в личен план. Същевременно през годините терапия тя била усвоила удивителна способност - можела да превключва между отделните си индивидуалности по молба на терапевта, позволявайки по този начин на изследователите да наблюдават отблизо промените. fMRI-


Тагове:   НАС,   Scientist,


Гласувай:
0
0



1. nav - колко вкусно и чудесно ))
02.07.2008 15:08
вече има научно обянението на даоисткото у уей, оле.

Можеш ли да ми намериш статията на английски?
цитирай
Търсене

Архив