Един човек, загледан в своите уравнения,

твърди, че вселената имала начало.

Имало голям взрив, казва той.

Експлозия на експлозиите – и Вселената се родила.

И тя се разширява казва той.

Дори изчислил продължителността на живота и:

десет милиарда обиколки на Земята около Слънцето.

Цялото земно кълбо възторжено го аплодира:

до един приемат, че неговите изчисления са наука.

На никого и през ум не му минава, как допускайки,

че Вселената има начало,

човекът просто отразява синтаксиса

на майчиния си език;

синтаксис, който изисква начало – като раждането,

развитие – като съзряването

и край – като смъртта.

Вселената има начало

и тя остарява, уверява ни човекът,

и ще умре, както умират всички неща,

както и сам той е умрял,

след като потвърдил математически

синтаксиса на майчиния си език.

ДРУГИЯТ СИНТАКСИС

Наистина ли Вселената има начало?

Вярна ли е теорията за Големия взрив?

Това не са въпроси, макар и да звучат така.

И дали синтаксисът, който изисква начало,

развитие и край, е единственият синтаксис,

който съществува?

Това е същинският въпрос.

Има и други видове синтаксис.

Един от тях например изисква да се приеме като факт

съществуването на различни варианти Интензивности.

При този синтаксис нищо не започва и нищо не свършва;

при него раждането не е точно определено събитие,

а специфичен вид Интензивност,

същото важи за съзряването, същото и за смъртта.

При този синтаксис човекът, вглеждайки се в своите

уравнения открива, че е изчислил достатъчно много

варианти на Интензивности,

за да заяви авторитетно,

че Вселената никога не е имала начало

и никога няма да има край,

а че е преминала, преминава и сега и ще преминава

през безброй колебания на Интензивността.

Този човек съвсем спокойно може да заключи,

че самата Вселена

е колесница на Интензивността

и човек може да се качи на нея,

за да пътешества през нескончаеми промени.

Той ще стигне до всички тези заключения

и до много други,

без може би никога да осъзнае,

че само потвърждава

синтаксиса на майчиния си език.